Барух Спиноза

Posted on May 29, 2011 by admin

Барух Спиноза
(1632-1677)

Барух Спиноза

Барух Спиноза снимка Уикипедия

Спиноза (Baruch Spinoza) е холандски философ от еврейски произход, един от най-известните представители на рационализма и основател на съвременния библейски критицизъм. За увеличаване на неговата популярност допринася произведението му „Етика“.

Барух Спиноза е петото дете на Мигел (Габриел Алварес) де Спиноза, португалски евреин, избягал от Светата Инквизиция. Той е търговец, който се е женил три пъти, и един от лидерите на Сефаредската общност в Амстердам. Роден е в Португалия и е син на Исак де Спиноза. През 1622 година Мигел се жени за своята братовчедка Ракел. Раждат им се две деца, които обаче умират в ранна възраст. Ракел умира през 1627. Мигел се жени за Ана Дебора. Ражда им се една дъщеря, която наричат Мириам, един син Исак, а на 24 ноември 1632 година се ражда Барух. Еврейското име, което момчето получава след раждането си е Барух Спиноза. Християнско-португалското име, с което е бил познат в общността, в която израства, е Бенту де Ешпиноза. И двете имена означават „благословен“.

Майката на Барух умира от туберкулоза, когато той е едва 6-годишен. Момчето посещава местното начално еврейско религиозно училище, където учи иврит, Петокнижието с коментар на Раши, Талмуда, основите на еврейската теология и реторика. Има достъп до средновековните коментари на Петокнижието (Раши, Ибн Езра), както и до значими произведения на еврейската философия. Запознава се с произведенията на Аристотел. По-късно взема уроци по латински. Наред с владеенето на холандски и иврит, усвоява също испански, португалски, френски и италиански език.

Заедно с брат си Габриел получават добро религиозно образование, подготвящо ги да станат равини. За обучението им се грижат равините, сред които философът-кабалист Исак Абоаб-да-Фонсека, Менаше бен Израел и Саул Мортера. Те усъвършенстват вече съществуващия висок интелект на Спиноза и особено способността му да прави аналитично-доказателствени разсъждения. Според Гьоте именно чрез математическото си мислене и познаването на древната равинска култура Спиноза е бил успял да се издигне на толкова високо мисловно равнище.

В резултат от изследванията, които провежда, Спиноза стига до заключението, че Петокнижието, както и традиционните правила не могат да са написани или вдъхновени от Бог, а са „изобретение на човешкото въображение“. С течение на времето се обявява против всички еврейски правила и разпоредби. Поради този „богохулен акт“ равините започват да гледат на младия Спиноза с тревога.

През март 1654 година умира баща им и двамата братя, Барух и Габриел, поемат управлението на семейния бизнес с износа на плодове. Но “неортодоксалните” възгледи на Спиноза, близостта му със сектантите (колегиантите, членове на една еклектична секта, течение в протестантството с тенденции към рационализъм) и реалното отклонение от юдейството са причина за обвинението му в ерес. Така едва 24-годишен той е изправен пред равинския съд и на 27 юли 1656 година е изключен от еврейската общност. От 1650 година започва да се нарича Бенедикт. Отказва се от своето наследство в полза на сестра си, продава дела от фирмата на брат си Габриел и се установява в едно от предгарадията на Амстердам. За да се издържа, се налага да се занимава с производството на оптични уреди и апарати, включително микроскопи и бинокли.

Барух Спиноза остъпва в частния колеж на бившия йезуит, наричан „веселия доктор“, Ван ден Енден, където усъвършенства латинския си, изучава гръцки, философия, естествени науки, учи се да рисува и да шлифова оптически стъкла. През този период се запознава с трудовете на Рене Декарт, които служат за негова “отправна точка“ и разширяват хоризонта на творческата му деятелност, но не повлияват на „истинската му вяра“. Въпреки че Декарт живее дълго време в Амстердам, двамата никога не са се срещали, вероятно защото тогава Спиноза е бил все още твърде млад.

Много от неговите приятели принадлежат към дисидентски християнски групи, които редовно се срещат, както и дискусионни групи, които отхвърлят традиционните догми и църквата. Около Бенто се формира кръг от верни приятели и ученици, сред които Симон де Врийс, Ерих Елес, Питър Балинг, Людовик Майер, Адриан и Йоханес Курбах и други. През 1660 година синагогата в Амстердам официално осъжда Спиноза като “заплаха за благочестието и морала” и той трябва да напусне града. Установява се в центъра на колегиантите. През 1663 излиза първата му работа, която е и единствената, публикувана под негово име. През 1669 се премества е Хага, където по-късно е поканен като професор в университета в Хайделберг, но благодари за оказаната чест и отказва. През същата година пътува до Утрехт.

Спиноза прекарва останалите си години в писане и обучение като частен ученик. Той проповядва философията на търпимост и доброта. Антъни Готлийб го описва като човек, който е водил “един свят живот” и произвеждал отлични лупи. Живее от малки, но редовни дарения от близки приятели. През целия си живот не се жени, нито има деца. Известен е само един случай за увлечение по Клара Мария ван ден Eнден, дъщеря на неговия учител, но не е сигурно, тъй като момичето е било прекалено малко.

През последните години от живота си философът е посещаван редовно от младия лекар Джордж Херман Шулер, който в началото на февруари 1677 установява, че Спиноза няма да живее дълго. Малко по-късно, на 21 февруари, той умира от белодробно заболяване, най-вероятно туберкулоза. Смъртта му настъпва, когато е едва 44-годишен, на 21 февруари 1677 година в Хага, Холандия. Погребан е в двора на църквата Нюве Керк. След смъртта му някои го почитат като светец. Смята се, че неговата преждевременна смърт се дължи на белодробно заболяване или на синдрома, известен като „фамилна средиземноморска треска“ – наследствено възпалително заболяване, засягащо групи от хора, които произхождат от средиземноморските райони.

Само година по-рано Спиноза се е срещнал с Лайбниц в Хага за обсъждане на основните си философски работи. Според Матей Стюарт по-късно Лайбниц плагиатства от някои непубликувани работи на Спиноза.

Posted in Барух Спиноза | Tagged | Leave a comment

Карл Маркс

Posted on May 29, 2011 by admin

Карл Маркс
(1818-1883)

Карл Маркс

Карл Маркс

Карл Маркс (Karl Marx) е немски философ, социолог, политикономист, социален активист, политически деец и журналист, известен като критик на капитализма, основател на Първия интернационал. Той е най-известен с анализа си на историята от гледна точка на класовата борба. Но когато се говори за Карл Маркс, не може да не се спомене Енгелс, тъй като движението им в историята е успоредно и двамата развиват идеите си заедно. Тяхната работа в областта на философията формира диалектическия и историческия материализъм, в политиката – теорията за класовата борба, в икономиката – теорията за прибавената стойност. Тези направления стават основата на комунистическото и социалистическо движение, станало известно с наименованието “марксизъм”. Карл Маркс е една от най-влиятелните фигури в историята на човечеството. През 1999 година той е обявен за “мислител на хилядолетието”.

Карл Маркс е роден на 5 май 1818 година. Той е третото дете в семейството. Баща му, Хайнрих Маркс, е бил адвокат, съветник в съда в Трир. През 1817 година става протестант и се присъединява към лутеранската деноминация. Майка му, Хенриета Маркс, е унгарска еврейка, която се покръства след смъртта на родителите си. Неговата баба е полска еврейка и произхожда от равинско семейство.

През 1830 година Карл започва да посещава местната гимназия. Завършва я на 17-годишна възраст. След гимназията постъпва в университета в Бон, а след това учи право в Берлин. Впоследствие проявява интерес към историята и философията. През 1841 година защитава докторска дисертация. По своите възгледи той е хегелианец-идеалист и в Берлин се присъединява към кръга на младите хегелианци – радикални мислители, склонни да правят атеистични и революционни изводи от философията на Хегел. След завършването на университета Маркс се премества в Бон, където се надява да стане професор.

През 1836 година се сгодява за Джени фон Вестфален, баронеса от пруската управляваща класа, която по-късно става негова съпруга. Те имат седем деца, четири от които умират в ранна възраст.

През 1842-1843 година Карл Маркс работи като журналист и редактор на основания в Кьолн опозиционен вестник “Rheinische Zeitung”. В началото на своята работа се обявява за отмяна на цензурата, а след това преминава към открита критика на европейските правителства. В началото на 1843 година в статиите си открито призовава към революционно събаряне на пруската монархия и заменянето й с демокрация. Това изчерпва търпението на местното правителство и през март същата година вестникът е закрит. Журналистическата му дейност му показва, че няма достатъчно знания по политическа икономия и той започва да я изучава, без да спира да работи. През юни се жени за своята годеница Джени.

Маркс планира да създаде списание, което да обедини немските и френските демократи и то да бъде издавано в Париж. Правителството обаче се опитва да го подкупи и му предлага държавен пост. В края на октомври младото семейство пристига в Париж, където Маркс се сприятелява с Хайнрих Хайне и Фридрих Енгелс, като с последния остават свързани за цял живот.

В Париж влиза в пряк контакт с работнически организации и с емигранти. Запознава се с представители на френски радикални кръгове и на революционни кръгове от различни страни. В началото на февруари 1845 година той е изгонен от френската столица и се премества в Брюксел, където идва и Енгелс. Тук двамата написват труда “Немската идеология”. По своята същност това е критика на идеите а Хегел и на младите хегелианци. През пролетта на 1847 Маркс и Енгелс се присъединяват към тайното пропагандистко общество , международната организация “Съюз на справедливост”, преименувана по-късно в “Съюз на комунистите”, която е основана от немските емигранти. По тяхно поръчение съставят програма на комунистическата организация, знаменития “Манифест на комунистическата партия”, публикуван на 21 февруари 1848 година в Лондон.

След началото на февруарската революция Маркс е изгонен от Белгия и се завръща в Париж, а един месец по-късно се премества в Кьолн, Германия. Започва издаването на революционния всекидневник “Neue Rheinische Zeitung”. Първият брой излиза на 1 юни 1848 година. В редакционната колегия на вестника влизат Карл Маркс, който е главен редактор, Фридрих Енгелс, Хенрих Бюргерс, Ернст Дронке, Георг Веерт, Фердинанд и Вилхелм Волф. Вестникът се занимава със задълбочен анализ на най-важните революционни събития в Германия и в Европа. Но прекратява съществуването си след разгрома на въстанието през май 1849 година в Саксония и срещу редакторите му започва репресия. На 19 май излиза последният му брой, отпечатан в червено.

На 16 май 1849 година Карл Маркс е изгонен от Германия и заминава за Париж. След демонстрацията на 13 юни обаче е изгонен и от там. Премества се в Лондон, където остава да живее до смъртта си. През периода, през който живее там, създава своите основни икономически произведения, включително “Капиталът”. Условията на емигрантския живот са трудни. Неговото семейство живее само от финансовата помощ на Енгелс и от случайните приходи от хонорари от написаните от Маркс статии.

През 1850 година Карл Маркс започва систематично да развива своята икономическа теория и прави интензивни проучвания в библиотеката на Британския музей. Той изучава политическа икономия, социална философия, право и други социални науки. Усвоява огромен фактически материал от различни научни дисциплини. В Лондон той е активен в социалния живот. През 1864 година организира “Международна работническа асоциация”, която представлява организация на работническата класа. Първоначално тя е съставена от анархисти и от британски, френски и италиански социалистически републиканци. По-късно се появяват остри разногласия между Маркс и лидерът на анархистите Михаил Бакунин и през септември 1872 година на конгрес в Хага те са изгонени от организацията.

През май 1867 година излиза първия том на “Капиталът“. Следващите два тома след остават само като ръкописи и Енгелс ги публикува след смъртта на Маркс.

За да бъдат разбрани основните идеи на Карл Маркс, трябва да се познават неговото образование и начинът му на мислене. До своята 30-годишна възраст той се развива изключително като философ и журналист. В младостта си изучава хегеловата философия, но с течение на времето възгледите му се променят и той става неин критик. Според Маркс обаче хегеловата диалектика е решаваща за разбирането на действащите в обществото икономически сили. Той поддържа идеята, че първоосновата е чисто материална. Централен възглед на марксизма е, че нашите идеи могат да бъдат “реални или илюзорни”, истинни или погрешни, а възможността да се разграничат предполага съществуването на една реална концепция за социалната наука. С политическа икономия започва да се занимава през около 1850 година. Добре известен е неговия интерес към материализма.

Според Маркс цялото общество се усъвършенства чрез диалектиката на класовата борба. Той е много критичен към съществуващата социално-икономическа форма на обществото, капитализма, който нарича “диктатура на буржоазията“. Смята, че тази система работи единствено за благото на средната и висшата класа и търси само собствената си полза, поради което е неизбежно пораждането на вътрешно напрежение, което ще доведе до унищожаването й и до появата на социализма. Той твърди, че при социализма обществото ще се управлява от работническата класа, така наречената “диктатура на пролетариата”. Вярва, че социализмът ще бъде заменен от лица без гражданство, от едно безкласово общество – от чистия комунизъм. Пътят за свалянето на комунизма от власт според него е революцията.

През декември 1881 година умира съпругата на Карл Маркс. Той също има сериозни здравословни проблеми и през последните 15 месеца от живота си страда от това. Развива бронхит, който преминава в плеврит. Умира на 64-годишна възраст на 14 март 1883. Погребан е в гробището Хайгейт в Лондон. Първият негов паметник е издигнат в Пенза и е официално открит на 1 май 1918 година.

Posted in Карл Маркс | Tagged | Leave a comment

Жан-Пол Сартр

Posted on May 27, 2011 by admin

Жан-Пол Сартр (1905-1980)

Жан-Пол Сартр

Жан-Пол Сартр - снимка Уикипедия

Жан-Пол Сартр (Jean-Paul Sartre), или както се изписва още Сартър, е френски философ, считан за „баща на екзистенциализма“. Но той същевременно е и известен писател, сценарист, драматург, литературен критик и политически активист. Неговото пълно име е Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартр.

Роден е на 21 юни 1905 година в Париж. Жан-Пол Сартр е единственият син на семейство от средната класа. Баща му, Жан-Батист Сартр, е бил офицер, а майка му, Ан-Мари Швайцер произхожда от елзаско семейство на интелектуалци. Баба му по майчина линия е първа братовчедка на известния нобелов лауреат Алберт Швайцер.

Бащата на Жан-Пол умира от треска само 15 месеца след като той е роден. След смъртта му, Ан-Мари се връща в къщата на родителите си. С възпитанието на детето се заема нейният баща, Шарл Швайцер, който го обучава по математика и го въвежда в класическата литература още преди да навърши 10 години, след което го изпраща в държавно училище. Още в ранна детска възраст Сартр проявява интерес към книгите и предпочита да прекарва времето си в четене, вместо да играе с другите деца.

През 1917 година Ан-Мари се омъжва за военноморския инжинер Джоузеф Манси. Но 12-годишният Жан-Пол не приема втория съпруг на майка си и през целия си живот не престава да го мрази. Семейството се премества в Ла Рошел, където през следващите три години на момчето се налага да се сблъска с действителността. Като единствено дете, той е бил прекалено глезен, обожаван и хвален, което несъмнено изгражда в характера му известна доза нарцисизъм. Поради влошеното здравословно състояние на Жан-Пол през лятото на 1920 година се налага да се върнат в Париж. Майка му решава да останат в столицата.

На 16-годишна възраст Жан-Пол постъпва в лицея “Анри IV”. Там се запознава с Пол Низан, с когото са в близки отношения до края на живота му. След като е приет в Луи льо Гран, той печели конкурс за Екол нормал супериор. По време на следването си проявява изключителна сериозност. В същото време чете повече от 300 книги годишно и пише песни, стихотворения, разкази и романи. Бързо се откроява сред останалите ученици, тъй като освен високата си интелигентност има много революционен и анархичен дух. Запознава се с много интелектуалци, но през тези четири години в училището не се интересува от политически въпроси. През 1929 година се запознава със Симон дьо Бовоар, с която стават неразделни и имат особена романтична връзка. Впоследствие Сартр постъпва в университета и защитава докторска степен по философия. Стажува във Френския институт в Берлин (1934). При формирането на своите възгледи е силно повлиян от Бергсон, Хусерл, Достоевски, Кант, Хегел, Киркегор и Хайдегер.

През 1929-1931 година Жан-Пол Сартр постъпва във френската армия, а през 1939 е мобилизиран като метеоролог. След като през май 1940 година е бил заловен от немските войски в Паду, прекарва девет месеца като заложник в Нанси и в германски лагер за военопленници. Опитът му го научава на много неща и го трансформира. Животът в затворническия лагер оставя своя отпечатък и се оказва повратна точка за Сартр. През този период пише първата си пиеса “Barionà”. Поради влошаващото се здравословно състояние през април 1941 е освободен. Назначен е като преподавател в лицея „Пастьор“, близо до Париж.

На 21 май 1941 година Сартр участва в учредяването на съпротивителното движение Socialisme et Liberté, част от което са и други писатели като Симон дьо Бовоар, Мерло Понти и други. През юни членовете на движението са около петдесет. През август двамата с дьо Бовоар заминават за Френската ривиера. Целта им е да разширят дейността на движението извън столицата и да се обединят с други интелектуалци като Андре Жид и Андре Малро. Но колебанията им разочароват и обезкуражават Сартр. След ареста на няколко от членовете групата се разпада и към края на 1941 година той се отдава на писателска дейност. Написва “Погнусата”, “Битие и нищо”, “Досиетата” и “Без изход”.

След освобождението на Париж Жан-Пол Сартр става репортер и активен сътрудник на създадения от Камю вестник Combat. Именно тази негова дейност поставя началото на неговата популярност. Сартр и дьо Бовоар са близки приятели с Камю до момента, в който последният се отрича от комунизма. Според Камю Сартр е “писател, който се съпротивлява”, а не “съпротивляващ се, който пише”. През януари 1945 година той е изпратен в Съединените щати, за да пише поредица от статии за „Фигаро“. Става известен като герой на съпротивата. Популярността му нараства още повече след Освобождението на Франция и когато същата година създава списанието за философия, политика и литература, наречено “Модерни времена”. За изданието допринасят много интелектуалци, приятели на Сартр.

Екзистенциализмът получава много голяма популярност и се превръща в истински феномен, особено в квартала, в който живеят Сартр и дьо Бовоар. Сартр излага лайтмотива на екзистенциализма, че човек не може да се отрече от своята свобода, тъй като тя предхожда същността на човека, така че сме осъдени да бъдем свободни. „Екзистенциализмът е хуманизъм“ се смята за манифест на екзистенциалното философско движение. Във връзка с неизбежната обвързаност на човека с обществото и необходимостта от нея за индивидуалното съществуване, Сартр казва, че “Адът, това са другите”. Повечето от неговите произведения са средство за предаване на неговата атеистична екзистенциална философия. През 1948 година Римокатолическата църква поставя цялото му творчество в Индекса на забранените книги.

През 1956 Сартр и неговото обкръжение се обявяват против идеята за френски Алжир и подкрепят алжирския народ в борбата за неговата независимост. Той настоява за свободата на народите и за правото им сами да решат съдбата си и открито говори против изтезанията. Подкрепя много интелектуалци от страните от третия свят (Руанда, Индокитай). Заради неговите убеждения през 1962 година терористи два пъти взривяват къщата му. Но това не го спира. Той е активен поддръжник на Кубинската революция и като такъв се сближава с Че Гевара и Фидел Кастро. Участва при разследването на военните престъпления, извършени във Виетнам.

През 1973 година основава вестник “Освобождение”, на който е главен редактор до 24 май следващата година. Оставя поста поради здравословни проблеми. Сартр е поддръжник на левите движения, като подкрепя Мао и феминистките движения. Колкото се отнася до израелско-палестнинския конфликт, той признава правото на съществуване на израелската държава. Въпреки че е привърженик на идеята за марксистка революция, не дава подкрепата си на комунистическата партия, която не отговаря на изискванията му за свобода. През периода 1952-1956 година Сартр членува в комунистическата партия. Присъединяването му към комунистическия идеал слага край на приятелството им с Камю. Той отхвърля капитализма и сталинизма.

През 1960 година влиянието на Сартр върху френската литература и интелектуалната идеология постепенно намалява и като че ли екзистенциализмът е в застой. Структурализмът, в който няма място за човешката свобода, като че ли измества екзистенциализма. Но Сартр е изцяло ангажиран в един личен проект. Той се занимава с анализ на литературните произведения от XIX век. В същото време здравословното му състояние започва да се влошава. Организмът му е изтощен от прекалената свръхактивност, от амфетамините и от големите количества цигари и алкохол. През 1973 година почти напълно ослепява.

Сартр отказва всички полагащи му се почести, дори Нобеловата награда за литература (1964) – действия, които остават в историята, показвайки нагласата на един интелектуалец, който иска да остане абсолютно независим. Той изпраща писмо до Нобеловия институт, в което моли да бъде изключен от списъка на номинираните, защото няма да приеме наградата.

На 66-годишна възраст Сартр получава удар, а след две години – втори. Умира на 15 април 1980 година в болницата в Париж, от оток на белите дробове. Погребан е в гробището Монпарнас. Оставя огромно количество произведения във вид на романи, есета, философски трудове и биографии. Неговото дело оказва влияние върху марксистката философия, социологията, критическата теория и литературата.

Posted in Жан-Пол Сартр | Tagged | Leave a comment

Сенека Стари

Posted on May 27, 2011 by admin

Сенека Стари
(ок. 54 пр.Хр. – ок. 39 сл.Хр.)

Луций (ев. Марк) Аней Сенека, наричан също Сенека Стари e древноримски писател и реторик.

Сенека Стари (Seneca the Elder) произхожда от богато семейство от Кордоба в Испания. Изучава красноречие под ръководството на известни на времето оратори в Рим с целта да стане адвокат. За неговата дейност днес не знаем нищо повече. По време на гражданските войни е бил на страната на Помпей и е бил недоброжелателно настроен към Цезар.

През 10 г. гл.Хр. Сенека Стари се жени за Хелвия от Кордуба и имали трима сина: Л. Аней Новат, осиновен от Л. Юний Галион и наречен Луций Юний Галион Анеан, вторият е Луций Аней Сенека, философ, наричан Сенека Млади и третият – Аней Мела, баща на известния римски епически поет Лукан.

В реториката Сенека Стари е бил почитател на Цицерон и враг на крайностите на постцицероновото ораторско изкуство. Тъй като не е бил професионален оратор, няма сведения да е преподавал. Сенека е бил известен като автор на ръководство по реторика, което бил написал за своите синове. Той ги е написал в старостта си. Днес до нас са достигнали само отделни части от този труд.

Главното произведение на Сенека е Controversiae (Контроверси), от 10 тома, съдържа 74 ползвани от адвокати съдебни случаи, които се разглеждат от гледна точка на обвинението и на защитата. При всеки един от индивидуалните случаи авторът следва утвърдената от него процедура – първо излага аргументите на двете страни, а след това анализира случая. Накрая дава повече светлина върху случая. Това негово произведение също е било написано, когато е бил вече в напреднала възраст. Използвал е дългогодишния си опит в съда и забележителната си памет. Той е автор и на един изчезнал исторически труд за историята на Рим от началото на гражданската война, който след смъртта му е бил публикуван от един от неговите синове.

Основното понятие в етиката на Сенека е понятието добродетел, разбирано като обща цел на всички индивиди, без значение от техния произход или съсловие. За добродетелния живот са без значение фактори като слава и обществено положение. Решаващо значение има разумът, който трябва да господства над чувствата, страстите, инстинктите и навиците. Рационализмът на Сенека е отрицание на хедонизма, цинизма и на материалистическата представа за живота.

Сенека Стари умира около 40 г. сл.Хр., почти стогодишен.

Posted in Сенека Стари | Tagged | Leave a comment

Николо Макиавели

Posted on May 27, 2011 by admin

Николо Макиавели (1469-1527)

Николо Макиавели (Niccolo Machiavelli) е италиански философ, държавник, историк от епохата на Ренесанса, основател на модерната политическа наука и на идеята за модерната държава и модерния владетел, писател и драматург.

Роден е на 3 май 1469 година било до Флоренция, която на времето е независим град-държава, управлявана от фамилията на Медичите. Николо Макиавели произхожда от семейството на някогашните маркизи на Тоскана – много стар род, който съществува във Флоренция от 13 век. Баща му, Бернардо ди Николо Макиавели, е юрист. По характер или по необходимост той е бил много пестелив човек с голям интерес към историята. Жени се за Бартоломеа ди Стефано Нели и в семейството се раждат три деца. Макиавели има две по-големи сестри – Пролет и Маргарина.

През 1476 година Николо Макиавели започва да учи граматика, реторика и латински, а на следващата година се посвещава на изучаването на граматика. Въпреки че по това време Флоренция е център на гръцката филология, той не научава гръцки. В библиотеката на баща му има много книги на латински, които му служат за вдъхновение. Получава пълно познание на латинската и италианската класика. Още в ранна възраст проявява интерес към политиката.

Животът на Макиавели може да бъде разделен на два етапа. През първия етап той взема активно участие в обществения живот, а през втория се занимава основно с писане. Между 1499 и 1512 година той участва в редица политически мисии в двора на Луи XII, Фердинанд II и на папския съд в Рим. За начало на втората фаза се приема 1512 година, когато той е принудително отдалечен от политиката.

През 1494 година започва работа като държавен служител. Не след дълго фамилията Медичи е прогонена и е възстановено изборното управление. Макиавели взема активно участие в дипломатическоо и военното управление на Флоренция. Той ръководи флорентинската милиция (1503-1506), която е отговорна за защитата на града. Като такъв подкрепя милицията, съставена от граждани, а не от наемници. Под негово командване през 1509 година местните граждани-войници побеждават в Пиза. Но въпреки техните успехи през август 1512 година Медичите възстановяват властта си, а Макиавели е отстранен от заеманата длъжност и арестуван и изпратен в затвора с обвинението в заговор срещу властта. Отказвайки да се признае за виновен, той е освободен. Оттегля се в своето имение близо до Флоренция, където се посвещава на литературна дейност. Прави своите проучвания и пише политическите си трактати, като по този начин заема важно място вразвитието на политическата философия. По-късно той написва и няколко пиеси, които придобиват широка популярност.

Смята се, че най-известното произведение на Макиавели е “Владетелят”, в което той разкрива идеите си за управлението на държавата. Всъщност в него той се стреми да покаже, че е запознат с материята и да бъде назначен за държавен съветник. Не успява да получи мястото, но произведението става известно и остава в историята. Политическите му възгледи на истински републиканец се разкриват в по-широко известното му произведение “Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий”. В него той показва как трябва да бъде създадена, структурирана и поддържана една република.

Обикновено Николо Макиавели е представен като циничен и лишен от идеали човек, без морал и почтеност. Това се дължи на факта, че според него в основата на политическото поведение са силата и изгодата и политиката трябва да се изгражда на тази база. Според него моралът може да бъде пренебрегнат при наличието на благородна цел. Въпреки това обаче той е бил политик, загрижен за общественото благо, който е искал да даде на Флоренция липсващата й политическа сила. Негова е идеята за всеобщата задължителна военна служба. Макиавели се противопоставя на античната добродетел, известна като християнско смирение, и няма илюзии за добродетелите на хората.

Николо Макиавели умира във Флоренция на 21 юни 1527 година.

Posted in Николо Макиавели | Tagged | Leave a comment

Йохан Готлиб Фихте

Posted on May 27, 2011 by admin

Йохан Готлиб Фихте (1762-1814)

Йохан Готлиб Фихте

Йохан Готлиб Фихте - снимка Уикипедия

Йохан Готлиб Фихте (Johann Gottlieb Fichte) е немски философ, един от основателите на субективния идеализъм.

Роден е на 19 май 1762 година в Раменау, Саксония. Произхожда от много бедно семейство, което било известно със своята честност и с доброто си име. В детството си малкият Йохан бил принуден да гледа гъски, за да помогне на семейството си.

Още от малък Йохан Фихте привлича вниманието със забележителните си умствени способности. Когато се случило барон фон Милтица да закъснее за църковна служба и пропуснал проповедта, Йохан му я възпроизвел буквално дума по дума. Феноменалната памет и умствения потенциал на момчето впечатлили барона и той решил да се погрижи за бъдещото му образование. Благодарение на неговата помощ Фихте започнал да учи.

От 1774 до 1780 година Фихте учи в Пфорте. След като завършва гимназия дава частни уроци, за си изкарва прехраната. Постъпва в Йенската богословска семинария (майка му искала той да стане пастор), а по-късно продължава образованието си в Лайбциг.

През 1788 година Йохан Готлиб Фихте започва да преподава в Цюрих. Там се среща с Лафатер и Песталоци, но се запознава и с Йохана Рейн, племенница на известния поет Клопсток, с която през 1790 година се сгодяват. Но междувременно семейството претърпява икономически проблеми и предстоящият брак се отлага. Женят се през октомври 1793 година.

По това време Фихте изучава критическата философия. До момента се увличал по Спиноза и отричал свободната воля. Останал особено поразен от етическата страна на философията на Кант и става негов последовател. Етическите стремежи се явяват основен източник на философското творчество на Фихте. На следващата година той се запознава с Кант и му дава един свой ръкопис – „Опит за критика на всяко откровение“. Съчинението намира одобрението на Кант и се публикува, но анонимно. Всички смятали, че то принадлежи на Кант, а когато недоразумението било изяснено, донесло голяма известност на Фихте. Поканен е в университета в Йена.

От 1794 до 1799 година Фихте изнася лекции в Йенския университет. За първи път представя публично цялостната формулировка на своята философия. По-късно отива в Берлин, където се сближава с Шлегел, Шлайермахер и Новалис, който е голям негов почитател. Изнася публични лекции. По време на своя престой там, става член на масонската ложа и остава такъв до края на живота си.

През 1805 година е Йохан Готлиб Фихте назначен за професор в Ерланген. По-късно се връща в Берлин и продължава своята литературна дейност. Със създаването на Берлинския университет през 1809 година Фихте получава катедрата по философия. Три години по-късно напуска.

Йохан Готлиб Фихте умира от холера (или тиф) на 29 януари 1814 година в Берлин. Бил е заразен от своята съпруга, която се е разболяла, лекувайки войниците във военните болници.

Като личност Фихте е бил с много силен характер, отличаващ се с единство и цялостност, бил е много честен и справедлив. Въпреки силния си стремеж към независимост е притежавал забележително самобладание и именно това е основното му качество. Якобс говори за „логически фанатизъм“ на Фихте, тъй като не е притежавал голямо въображение.

Posted in Йохан Готлиб Фихте | Tagged | Leave a comment

Епикур

Posted on May 27, 2011 by admin

Епикур (341-270 г. пр.Хр.)

Епикур

Епикур

Епикур (Epicurus) е древногръцки философ, основоположник на епикурейството, едно от най-важните антични философски учения.

Епикур е роден в Гаргет, близо до Атина. Родителите му се преселват на егейския остров Самос, където баща му, Неоклес, е учител, а майка му, Керестрате, се занимава с магьосничество.

През 324-323 г. пр.Хр. Епикур се връща в Атина. Започва образованието си при Памфил, при който изучава платоновото учение. Признанието на Епикур идва много рано. Според запазените източници неговият интерес към философията се проявява когато той е 12-годишен. При четенето на Хезиод, едва 14-годишен той задава въпроси на Диоген за първичния хаос. Но неудовлетворен от получените отговори, продължава образованието си като се отнася с особена сериозност към самобучението си. Запознава се с идеите на Аристотел и Демокрит, след което преподава в различни части на Мала Азия. Той доразвива учението на Демокрит, но се различава от него по своя детерминизъм. Спечелва много привърженици на атомистичното учение. Според неговата теория, отнасяща се до физиката, всичко се състои от неделими атоми. Той смята, че усещането е източник на всички знания и предвестник на емпиризма.

През 311-310 г. пр.Хр. Епикур преподава в Митилини, на остров Лесбос, а след това основава своя школа в Лампсакус. През 306 г. пр.Хр. се връща в Атина и закупува градина, която става известна като “Градината на Епикур”. Тя се превръща в място, където се събират учениците от неговата школа. В училището можели да постъпват мъже и жени от всички социални слоеве, тъй като не съществували ограничения. Училището представлявало един вид приятелска общност, но въпреки това съществувала йерархична система и имало разделение на нива сред последователите.

Това, което днес знаем за Епикур и за неговата философия, идва от коментарите на по-късните му последователи. Смята се, че той е автор на около 300 трактата, от които обаче са запазени само отделни части. Неговото основно произведение се нарича “За природата” и се състои от 37 книги. Неговата философия проповядва удоволствието – материално и емоционално. Целта е да се постигне щастлив и спокоен живот, без болка и страх. Той категорично се противопоставя на платонизма. Със своето учение и с градината, в която основава школата, осигурява безсмъртието на името си.

Епикур умира през 271 или 270 г. пр.Хр.

Posted in Епикур | Tagged | Leave a comment

Франсис Бейкън

Posted on May 27, 2011 by admin

Франсис Бейкън (1561-1626)

Франсис Бейкън

Франсис Бейкън

Франсис Бейкън (Francis Bacon) е английски философ, юрист, политически активист, основател на емпиризма и писател, но получава по-голяма известност като философ и защитник на научната революция. Той е известен с двете класификации на науката, които прави на основата на познавателните способности и така наречената пирамидална класификация.

Бейкън е роден на 22 януари 1561 година в Йорк, близо до Лондон. Баща му, сър Никълъс Бейкън, се жени повторно за Ан Кук Бейкън. Според биографите Бейкън получава ранното си образование у дома, тъй като е имал здравословни проблеми (които го преследват през целия му живот). Негов учител е възпитаникът на Оксфорд, със силно изразени пуритански възгледи, Джон Уолсол.

На 5 април 1573 година 12-годишният Франсис Бейкън постъпва в Тринити Колидж в Кеймбридж. Заедно със своя по-голям брат Антъни, се обучава в продължение на три години под личното ръководство на бъдещия архиепископ на Кентърбъри. По-голямата част от обучението е на латински език. След завършването на колежа, Бейкън продължава образованието си в университета в Поатие, където се отличава със своя висок интелект.

Започва кариерата си като адвокат. През 1584 година Франсис Бейкън става член на парламента в Дорсет, а две години по-късно в Таунтън. Междувременно започва да пише по въпроси, свързани с църквата и по различни философски въпроси. Той слуша проповедите на един свещеник-пуритан и придружава майка си, когато посещава храма заради проповедите на Валтер Травърс.

Бейкън става лорд-канцлер, а през 1603 година получава рицарска титла. През 1618 е обявен за барон Верулам, а през 1621 за виконт Сейнт Олбънс. Но същата година е изправен на съд с обвинението за подкуп. Смята се, че той е приемал подаръци от двете страни по делата, но това е била обичайна на времето практика, което не е задължително доказателство за корумпирано поведение. Въпреки това той е осъден за корупция и това слага край на съдебната му кариера. До края на живота си Франсис Бейкън се занимава с проучвания, с научна и литературна дейност.

Неговите произведения са посветени на индуктивната логика и методология на научните изследвания. В контекста на своето време експерименталните методи са се използвали от алхимиците. В своето произведение “Нов органон”, публикувано през 1620 година, Бейкън обявява, че целта на науката е да увеличи силата на човека над природата. Той определя природата като бездушен материал, който трябва да бъде използван от човека. Сред неговите последователи са Томас Хобс, Джон Лок, Джордж Бъркли, Дейвид Хюм, Хелвеций, Клод Дени Дидро.

Когато е на 36 години Бейкън се увлича по Елизабет Хатън, млада 20-годишна вдовица. Връзката им приключва след като тя приема да сключи брак с богатия Едуард Кокс. В продължение на години, Бейкън съжалява за това. На 45-годишна възраст той се жени за Алис Барнхам. Той пише два сонета, в които изразява любовта си към нея. Въпреки че тя е само четиринадесетгодишна, сключват брак на 10 май 1606 година. По-късно той разбира за тайната й романтична връзка с Джон Андърхил и я лишава от имущество и средства.

Франсис Бейкън е бил в много добри отношения с антикваря Джон Обри. Но въпросът за точното естество на личните им отношения е спорен и биографите все още продължават да дискутират сексуалната ориентация на Бейкън.

Франсис Бейкън умира от пневмония на 9 април 1626 година. Според неговия личен секретар той е починал рано сутринта в своята къща близо до Лондон. Имал е треска, след което е починал от задушаване. След неговата смърт титлите му престават да се използват, тъй като няма наследници.

Posted in Франсис Бейкън | Tagged | Leave a comment

Монтескьо

Posted on May 27, 2011 by admin

Монтескьо (1689-1755)

Монтескьо

Монтескьо - снимка Уикипедиа

Шарл Луи де Секонда, барон дьо Ла Бред и дьо Монтескьо, известен като Монтескьо (Montesquieu) , е френски писател, юрист и социолог, романист, философ и политически мислител от периода на Просвещението. Неговото име е свързано с теорията за разделението на властите, станала основа на много от модерните конституции.

Монтескьо е роден на 18 януари 1689 година в благородно семейство, в замъка на Ла Бреде, близо до Бордо, в югозападната част на Франция. Син е на Жак дьо Секонда, който произхожда от благородническо семейство и Мари-Франсоаз де Песнел, баронеса дьо Ла Бреде. На 7-годишна възраст той губи майка си. Започва образованието си в колежа на Харкорт в Париж и учи философия. През 1714 година става член на Парламента в Бордо. На 30 април 1715 година се жени за Жанa дьо Лартиг, протестантка от богато семейство. След смъртта на чичо му, той наследява голямо състояние. Но едновременно с това получава титлата барон дьо Монтескьо и същата година става председател на Парламента (1716).

Монтескьо се отнася с голяма пристрастеност към правните въпроси, науката и научните експерименти по анатомия, ботаника и физика. Пише редица научни статии. Добре приет е в Академията на науките в Бордо, където се обсъждат редица научни и философски въпроси. По-късно проявява интерес към политиката, литературата и философията. Политическите събития в Англия и Франция оказват голямо влияние върху бъдещите му възгледи. Той пръв предлага разделянето на властта на законодателна, изпълнителна и съдебна, като се противопоставя на монархията, на нетолерантността и на войната. Осъжда всяка форма на човешко примирение независимо дали става въпрос за подчинение на църквата или на държавата.

Славата му нараства с публикуването на “Персийски писма” (1721). Произведението е публикувано анонимно, но името на автора не остава в тайна за дълго. В този епистоларен роман той разкрива абсурдността на съвременното френско общество. Следват “Разсъждения върху причините за величието и упадъка на римляните” (1734), което също получава голяма популярност.

Монтескьо посещава литературните салони и клубове и си създава контакти с много литератори, учени и дипломати. Сред тях са френският изследовател по спорните въпроси на международното право Габриел Мабли, Хенри Боклем, немският географ Фридрих Ратцел и руският социолог Лев Мечников. Заедно с Жан-Жак Русо и Джон Лок, Монтескьо е считан за основоположник на съвременните форми на представителната демокрация.

През 1726 година Монтескьо продава офиса си, за да плати натрупаните дългове. Той пътува много и прекарва значително време в различни европейски страни – Австрия, Италия, Франция, Унгария, Германия, Холандия и Англия. По време на пътуванията си наблюдава внимателно и изучава политиката, икономиката и нравите в отделните страни. На 12 май 1730 година се присъeдинява към масонството.

През 1734 година Монтескьо се връща в замъка Ла Бреде. Тук подготвя работата на живота си – “За духа на законите”. Произведението му е публикувано анонимно през 1748 година, за което му помага мадам дьо Тенчин. Утвърждава се като истински шедьовър и има голям успех. В него той определя основните принципи на икономическата и социалната наука и се фокусира върху същността на либералната мисъл. Въпреки че книгата не се приема добре във Франция, тя получава голям успех във Великобритания. След публикуването й Римокатолическата църква забранява творбите на Монтескьо.

Политическите и правните идеи на Монтескьо оказват пряко влияние върху създаването на конституцията на Съединените щати и на конституционното законодателство на Франция. Още докато е жив той получава европейска известност благодарение на произведението си “За духа на законите”.

С течение на времето Монтескьо напълно изгубва зрението си. Умира от треска на 10 февруари 1755 година в Париж. Погребан е в параклиса на Сент Женевиев.

Posted in Монтескьо | Tagged | Leave a comment

Уилям Пен

Posted on May 27, 2011 by admin

Уилям Пен
(1644-1718)

Уилям Пен

Уилям Пен

Уилям Пен (William Penn) е английски предприемач, философ и основател на английската северноамериканска провинция Пенсилвания, която впоследствие става американски щат. Той е един от първите, който издига глас за демокрация и религиозна свобода. Известен е със своите успехи в изграждането на добри отношения с индианците Ленапе. Под негово ръководство се планира и развива градът Филаделфия.

Уилям Пен е роден на 14 октомври 1644 година в добро англиканско семейство в Тауър Хил, Лондон. Син е на адмирал Сър Уилям Пен и Маргарет Джаспър, дъщеря на богат търговец от Ротердам. По време на гражданската война Сър Уилям Пен служи в Британската флота, за което Оруел Кромуел го награждава с имоти в Ирландия. Той служи в Кралските военноморски сили и получава рицарско звание. Когато амбициозният морски офицер е на 25-годишна възраст, му се ражда син.

Уилям започва образованието си в училището Чигуел, където е обучаван от частни учители. Продължава обучението си в Крайст Чърч в Оксфорд. По това време всички учебни заведения са под влиянието на Англиканската църква и няма държавни училища. Децата от бедните семейства не можели да учат, ако нямат богат спонсор. По време на обучението си Уилям Пен се запознава с класическите автори и някои съвременни писатели (сред които Шекспир). Училището било от типичен англикански тип – строго и мрачно, което изгражда младия Уилям като един много сериозен пуритан, много стриктен и без никакво чувство за хумор.

След неуспешна мисия на Карибите, адмирал Пен и семейството му отиват в Ирландия. Когато Уилям Пен е на 15 години, се среща с мисионера-квакер Томас Ло. По време на следването си в университета младежът развива своя индивидуална философия за живота. Заради религиозните си убеждения влиза в конфликт с баща си и на 18-годишна възраст е изпратен в Париж. По време на своя престой там, младежът е силно впечатлен от Нотр Дам и от католическия ритуал, но не се чувства на своето място. Търси духовно напътствие от френския протестантски теолог Моаз Амиро, с когото обменя мнения и идеи в продължение на една година. Остава още една година в Париж, след което се връща в Англия по-зрял, с добри и изтънчени обноски на джентълмен. Записва се в юридическия факултет, но прекарва малко време в него.

През 1666 година младият Пен е изпратен в Ирландия. Там той трябва да служи и да участва в потушаването на местните бунтове, израз на общественото недоволство. Междувременно се налагат строги ограничения по отношение на всички религиозни учения, различни от вярванията на Англиканската църква. Нарушителите се наказват със затвор или депортиране. Събиранията на квакерите се считат за незаконни. Но въпреки опасностите Пен присъства на събиранията им и отново се среща с Томас Ло.

На 22-годишна възраст Уилям Пен се присъединява към квакерите и остава такъв до края на живота си. Според него квакерите не се занимавали с политически проблеми (за разлика от пуританите) и не трябвало да се подчиняват на закона, ограничаващ политическите действия. Сър Уилям Пен започва сериозно да се притеснява за убежденията на своя син, но не по-малко го притесняват последиците за собственото му положение. Затова решава, че синът му трябва да напусне дома.

Оказал се без дом, Уилям Пен живее с квакерите – относително стриктни християни, които вярват, че всички са равни пред Бог и затова отхвърлят абсолютната монархия. Третирани са като еретици. По време на гоненията срещу квакерите в Англия той е бил изпращан многократно в затвора, тъй като е бил активен участник в движението. Сред най-известните случаи е съдебния процес от 1670 година с Уилям Мийд. Обвинението било в провокирането на обществени събирания. Пен е освободен след като баща му е заплатил глобата. През април 1672 година се жени за Джулиелма Мария Спрингет. Раждат им се трима сина и четири дъщери. Тъй като преследванията на квакерите се възобновяват, Пен отново се заема с мисионерската си работа в Холандия и Германия.

През 1682 година херцогът на Йорк, бъдещият Джеймс II на Англия дава на Уилям Пен голяма част от американските имения (става въпрос за днешна Пенсилвания и Делауеър). Пен веднага заминава за Америка и се установява в Ню Касъл. Той провежда първото събрание в колонията, след което отпътува и основава Филаделфия. Но неговото правителство не гледа с добро око на холандските, шведските и английските заселници, тъй като нямали историческа вярност към Пенсилвания. Те започват петиция и през 1704 година трите южни графства на Пенсилвания се отделят и се превръщат в нова полуавтономна колония на Делауеър. За столица се избира Ню Касъл, като най-проспериращ и най-влиятелен град. Но по време на целия си жизнен път Уилям Пен не успява да спечели пари от колонията и е съден за дългове в Англия.

Две години след смъртта на съпругата си (1696) Уилям Пен се жени за Анна Маргарет Калоухил. Въпреки голямата разлика във възрастта, в рамките на 12 години им се раждат осем деца, две от които са починали в ранна възраст.

През 1712 година Уилям Пен претърпява инсулт. Само няколко месеца по-късно получава втори удар. Губи способността да говори и да се грижи сам за себе си. Постепенно започва да губи паметта си. Умира на 30 юли 1718 година в Беркшир, Англия. Погребан е до първата си съпруга.

Posted in Уилям Пен | Tagged | Leave a comment